Фабрика за Болести

фабрика за болести

Противно на налаганата парадигма, медицинската индустрия е стигнала крайъгълен камък и среща сериозни трудности да продължи бизнес модела си на висок растеж. Причините са различни и не техния анализ е предмет на този материал. Един от изходите в така създаденото положение, които се налага активно през последните години, е фабрикуването на заболявания. Фабрикуването на заболявания се извършва по два начина – по-често, като се разширяват критериите, по които се дефинира определено заболяване (например СПИН) и втори начин, при който съвсем безпардонно, се представя като заболяване нормален физиологичен процес, (например предменструалното дисфорично разстройство, или иначе казано симптоматиката свързана с менструационния цикъл при жените).

Но нека да отидем малко по-назад във времето и проследим историята на нещо познато като например водата за уста „Листерин“. Препаратът Листерин се появява на света през 1879 като антисептичен препарат употребяван в хирургията. Името му идва от известния хирург Джоузеф Листър, един от „бащите“ на антисептиката в медицината. Година по-късно „откривателите“ на Листерин, Джоузеф Лоранс и Джордън Ламбърт, предлагат Листерин в концентрирана форма като препарат за чистене на подове, а и като лечебно средство срещу гонорея. През 1985 Листерин започва да се предлага на стоматолозите и през 1914 се появява и до днес познатата вода за уста Листерин. След 1920 производителите на Листерин започват да инвестират в популяризирането на неизвестно дотогава заболяване – халитоза (лош дъх в устата). След няколко десетилетия хората вече масово страдат от халитоза и масово използват Листерин.

Този механизъм, създаване на продукт и последващо създаване на пазар за съответния продукт, все по-често се възпроизвежда и в медицинската индустрия. Причината е не толкова, че зад фармацевтично-медицинската индустрия стоят някакви злодеи (макар че и това не е далеч от истината), колкото че статистически здравите хора са повече от болните(1). Докато болните от кое и да е заболяване са рядко повече от 10-15% от цялото население, то ако убедите останалите 85% че имат проблем, който изисква лечение, то това вече е истинска находка.

Класическия механизъм, който рекламната индустрия се използва в медицината (по-която си падат повечето уважаващи себе си и смятащи се за интелигенти (освен красиви) жени и немалка част от мъжете в у нас) работи по следния иначе прост механизъм.

  • Взимате, който и да нормален физиологичен процес в организма и започвате да намеквате, че съществува някакъв проблем с този процес.
  • Започвате да описвате подробно това фантомно страдание.
  • Подчертавате колко разпространен е този проблем или още по добре това заболяване (и разбира се му давате име).
  • Обяснявате, че заболяването е резултат от дефицит на нещо си (например серотина в мозъка водещ до депресии) или ако не може да измислите нищо, винаги може да го пишете хормонален дисбаланс, така никой нищо няма да може да провери.
  • Плащате на медицински специалисти да повтарят мантрата, организирате конференции, симпозиуми, спонсорирате медицински публикации.
  • Използвате статистика да подчертае важността на проблема.
  • Подчертавате, че вашия препарат няма никакви странични ефекти. Е, по-късно може да се окаже че има някой странични ефекти, но какво да се прави, все пак това е по-малкото зло, нали?

По тази схема като заболявания се представят плеяда от физиологични състояния, като например синдрома на неспокойните крака (Restless Leg Syndrome). Такова неврологично заболяване на практика съществува и е известно като синдром на Willis-Ekbom (много рядко срещано) и обикновено е свързано с дефицит на желязо. Но това състояние се рекламира като масово у хора, които са подложени на стрес, страдат от липса на сън или прекаляват с употребата на кафе и алкохол, или иначе казано повечето от хората в индустриализирания свят. GlaxoSmithKline ще ви предложи препарат за това състояние (Requip) с годишни продажби над $300 милиона и световни продажби на тази група препарати от над $3 милиарда. Подобни „измишльотини“ са заболявания като синдрома на социалното безспокойство (срамежливост), плешливост, ADHD или дефицит на вниманието и хиперактивност, синдрома на женска сексуална дисфункция (липсата на оргазъм при жените), синдром на раздразнените черва и т.н., списъка е безкраен.

Особен случай на безочие представлява предменструалното дисфорично разстройство, при което се представят като заболяване раздразнителността, промените в настроението и цялостното неудобство, което е типично по време на менструационния цикъл при жените. Решението на „проблема“ според Eli Lilly е препаратът Sarafem. Рекламните клипове на Eli Lilly показват красиви жени, които с жизнерадостен глас обясняват, че всички тези симптоми са резултат на това ново заболяване, предменструално дисфорично разстройство и след като са започнали приема на Sarafem, всичко е отшумяло и те са отново здрави и щастливи. Това което обаче Eli Lilly няма да ви обясни е, че препаратът Sarafem, е просто ново име на стария Prozac, на който току що е изтекъл патентния период.

И докато обикновения пациент става все по-объркан от непрекъснатите телевизионни заплахи за убийства, тероризъм, религиозни фанатици с ятагани в ръце, големия губещ е не само пациента, а и медицинския специалист, защото ролята на лекаря все повече се свежда от една страна до дистрибутор на лекарствата на фармацевтичните компании, а от друга тече и тенденцията да се елиминира лекарят изцяло, с налаганите активно „лекарства за начин наживот“.

В по-общ план освен за пари и печалби става въпрос за това хората, всички хора, да започнат да се възприемат като страдащи от нещо си, от някакъв синдром, от някакво заболяване или това е процес на пропагандирането на болестта като нормално човешко състояние, а здравето като аномалия.

(1) (Moynihan R (2003) Who pays for the pizza? Redefining the relationship between doctors and drug companies. 2: Disentanglement. BMJ 326: 1193–1196)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Опитайте отново